В Северна България има немалко на брой села и едно от тях се нарича Горна Липница на територията на област Плевен. Общински населеното място се управлява от Павликени, иначе е локализирано в централната част на Дунавската равнина. На 12 км в посока североизток се стига не само до Плевен, но и до Полски Тръмбеш, а левият бряг на река Ялия може да служи като допълнителен ориентир за търсещите селото. Точно там има и шосеен участък, пригоден за минаването на моторни превозни средства. Ако се изкачим до южната височина Чуката, от там се разкрива красива гледка към цялото място, а това е единственото по-равно място със слаб наклон. Горна и долна са двете основни махали, които разграничават селото, а разделителна точка се явява централният площад. Една широка улица се намира по оста север – юг и в миналото има малко по-особено предназначение. Хората изкарват там добитъка си, когато го водят на паша.
Много са факторите, благодарение на които в Горна Липница е имало живот още от епохата на древността. На първо място това са буйните изворни води и богатите плодородни почви, но не бива да се подценява наличието на големи площи букови гори. Бурловец е една от местностите, щателно проучена от археолози и там са открити различни предмети от бита като чук от камък, кремъчно длето и др. Вероятно те принадлежат на някой от пещерните хора, живели през тази епоха и служат за ловуване, когато се слиза до близките гори край Търново. В Дядопановата кория по време на османското робство се провежда една от ключовите битки, а именно тази от 1868-ма година на 6-ти юли. Турската войска обгражда четите на двамата видни войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа, а около Кладенците и Язовира има следи от големи постройки от камък. Тухлите от хоросан заедно със зидания голям камък дават индикации, че поне някои от сградите са били от типа римска баня. Съдовете от керамика и малка ръка от римска статуя пък са белези са наличието на живот и по време на славянските племена, задържали се дълго по територията на земите ни.
Малките дерета на Горна Липница са местата, по които обикновено се разполагат различните постройки от епохите. Тези дерета се намират около извори или гори, а по-късно селището се разраства. Тогава съвсем естествено се намират и по-широки пасища за добитъка, а обработваемата земеделска площ навлиза дълбоко в гористите местности. За името на селото има една твърде разпространена и наложила се теза – че възниква поради наличието на големи масиви от липови гори. Те се простират на юг от селото в далечното минало, а към днешна дата останки от тях могат да се видят единствено в крайните зони на мястото. Не е точно установено откога точно датира селото, но тук трябва да се доверим на османските документи и регистри. Те посочват петнадесетото столетие като начално за мястото, а тогава то носи името Юкара Либниче. Това е всъщност името на селото, но звучащо на турски език, а едва по-късно до нас то достига и с българското си име.
